На тези които ми завиждат на Африканските приключения и на тези, които не ме обичат посвещавам днешната история за цената, която понякога плащам за да правя това, което обичам:
Хапе ли кучето?
След последните пътешествия, за които ще ви разкажа някоя следваща вечер за лека нощ, се прибрах във ветровития и прашен Лонгонот – село в подножието на вулкана Лонгонот и близо до старта на Киджабе.
За днес имахме резервация за 4-6 пасажера, които щяхме да летим от Тала – североизточно ориентиран рид от другата страна на Найроби. С колегата ми Киплагат се разбрахме да тръгнем в 5 сутринта, защото трябваше да сме в Найроби в 8. Само че още вечерта тръгна криво. Легнах си в 10, но малко след това ми се обади Айзък да обсъдим разни въпроси. Заспах, но съквартиранта ми Кибет се прибра в 11 и почна да пържи нещо мазно на тигана за вечеря. Тъй като стаята ми няма прозорец го карам да държи неговия отворен, а аз си държа вратата отворена за да стига чист въздух и до мен. Криво ляво успях да заспя, но в 2 през нощта той излезе да пикае, вдигайки шум от металната входна врата с две резета. Това ме разбуди напълно. От една страна заради тежкият трафик на камиони за Уганда, Конго и Южен Судан, които понякога ми раздрусват леглото като минават през бабуните на около 50 метра от мен. От друга страна, предния ден една случка силно ме правокира, а когато вляза в мисловни режими спя леко и даже понякога хем спя, хем волево с ума си търся решения.
А случката си има предистория.
Години наред, Айзък обучава разни местни момчета с идеята да станат бъдещи тандемни пилоти. При идването ми тази година искаше да им помогна с опита си, да ги уча разни неща. Дадох им двете статии по метеорология и аеродинамика от курса ни за начинаещи, като им препоръчах да ги прочетат няколко пъти, защото ще ги препитам да разбера какво са разбрали. На следващото летене след седмица ги попитах за елементарни неща като какво е ъгъл на атака, какви видове турбуленция има и за съжаление не успяха да дадат смислен отговор. Обясних им и ги насърчих да попрочетат нещо все пак, но следващият път пак нямаше напредък. Айзък ми каза, че образованието им малко им куца, но в Африка са добри на учене, чрез подражание – така нареченото copy-paste. Приех го, защото наистина имат много добри шофьори и като цяло са добри в копирането. Жалко все пак за статиите – писал съм ги защото ме мързи всеки път да повтарям едно и също нещо, пък и така концентрирам полезни знания. Няколко пъти пробвах да преподам нещо на момчетата, говорех, обяснявах, чертах на лист хартия, но по израженията на лицата и липсата на въпроси не усещах да има особен смисъл цялото упражнение.
Добре, нека да прескочим теорията и да се отдадем на практиката. Избрах си по-младият от тях, с който деляхме квартирата. Направихме два хубави тандемни полета от по час-два всеки, при които му показах упражненията от курса ни за активно летене. В началото се стягаше като разлюлявах крилото напред назад (pitch control), но после взе да се отпуска и накрая дори направи няколко добри спирали за да има увереност, че може да избяга от всякакви облаци.
Целият този процес е доста скъп – по четири долара на човек за качването с мотор до старта, още четири такса за старта, да не говоря за амортизация на екипировка, време и ткн. Също така, Айзък плаща на Кибет квартирата, режийни, храна. Въобще в Африка ако искаш да направиш от някой човек трябва все едно да го осиновиш. Не е като в останалия свят, където парапланеристите инвестират сами в първоначалното си обучение и чак след няколко години някои от тях стават тандемни пилоти или инструктори и почват да изкарват пари от летене.
За да ускоря и облекча финансово процеса на обучение почнах да ги уча на самостоятелност и активност, защото забелязах, че са доста пасивни. Когато от време на време Айзък дойде да лети от Киджабе ги взима да летят покрай него. Взема ги и с нас покрай тандемните ни полети от Тала, плаща им таксите за старт, прибирането с моторет като кацнат долу, храната, хотела, когато сме далеч от Лонгонот.
Част от програмата ми за самостоятелност бе да ги карам да катерят 50 метровия баир до селото за кратък полет. Гледам ги че по цял ден стоят в селото и скучаят. По-опитният пилот Киплагат, който вече лети тандеми се скатаваше, но у по-младият Кибет виждах някаква надежда, защото дори и като ме нямаше отиваше да подлитва. В деня в който заминах на пътешествие на изток се качихме тримата на Киджабе. Платих им транспорта и им казах че няма да им дам пари за прибиране до Лонгонот, а трябва сами да прелетят 10-те километра до него. Нека има хъс, цел, интрига.
Когато се прибрах от пътешествието на изток ги накарах да се разходим по склоновете на вулкана Лонгонот да потърсим старт за И вятър, който излиза следобеда.
Вчера, погледнах прогнозата, вятърът се оказа подходящ за Киджабе, а очакваното преразвитие щеше да е след 3 часа. Платих мотора на Кибет и му казах да се качи да литне сам, като ми се обади преди да излети. Предният ден пак така литна сам от ниския баир до селото.
Качи се. Обади ми се. Облаците не изглеждаха притеснителни. Казах му че може да излита и продължих да си пиша статията за приземяванията.
Прибра се късно следобеда и помоли да му платя мотора за слизане от старта. На Големият Кибет му се сторили опасни облаците и му казал да не лети. Обадил се на Айзък, който в момента е на летене в Южна Африка и той му казал да не лети заради облаците. Преразвитието, което го даваха в 3 така и не се случи. Цял ден нямаше проблеми с облаците. Крилото му бе Mac Para / Progress, което е разработено специално за училища и го дават по-споко от EN A. Вече знаеше да прави спирала, та недоумявах защо ми саботират обучението.
Големият Кибет не е стока и всички го знаят. Лети от няколко години в Керио Вали – най-турбулентото място в Кения, където правят 200-300 км рекорди за отиване с връщане. Научили са го разни чуждестранни пилоти, най-вече един германец, Маркус, който му намерил и екипировка. Веднъж паднал, счупил си прешлен, откарали го в болницата, сметката излязла скъпа, та германецът се опитал да го открадне през нощта със счупен прешлен през оградата. Пазачът ги хванал. Споразумели се накрая някак си.
Големият Кибет бе придобил самочувствие покрай чуждите пилоти около които гравитираше. Опитваше се да се съизмерва. Един германо-индийски парапишман пилот от Найроби, Вайт, с мерак да прави бизнес, го бе харесал и му бе подарил старо крило за кайтване. Кибет почнал да го отдава под наем на разни приятелчета за пари. Като разбрах, предупредих Айзък, който тогава го спонсорираше от време на време, че не е морално да вземаш пари от нещо което ти е подарено. По-лошото бе, че тези които вземаха крилото за кайтване го ползваха за летене и то в Керио, което има силни ветрове и турбуленции. Айзък ме послуша и се отдръпна от Кибет. Няколко месеца по-късно, един от приятелите на Кибет взел да обучава гаджето си на парапланеризъм. Колапс над скалите и до там. Полицията издирвала виновния. Всички се изпокрили. Накрая, семейството на злополучния младеж се споразумяло със семейството на загиналата девойка да платят зестра за нея, все едно са се оженили и така се потулила работата.
Само че за мен остава въпроса „Ако дадеш на дете пистолет и то се гръмне, кой е виновен?“
При миналогодишното ми идване в Кения, пара пишман пилотът Вайт бе попитал Айзък дали не мога да им направя курс за тандемни пилоти. Съгласих се и им определих цена от 700 долара за една седмица, пък те да се съберат няколко пилота. Само че, Вайт бе питал и някакъв французин, който живее в Руанда. Той му обещал някакъв документ за тандемен пилот, обучението за същите пари, но само за него, докато аз щях да обучавам цялата им група. Вайт после щял от своя страна да обучи Кибет за тандемен пилот.
Тъкмо бях пристигнал и отидохме на старта на Киджабе – аз, Айзък и гордият собственик на тандемен лиценз – Вайт. Имахме трима пасажера. Вятърът бе северен. Помогнах на Вайт и Айзък да излетят. Излетях и аз и след 15 минути кацнах до Айзък с приятен северен вятър. Бе рано и още нямаше термики.
След малко някакъв човек дотърча до нас. Оказа се, че Вайт се бе размазал на първият си тандемен полет. Пасажерът му бе в безсъзнание. Каската сцепена. Вайт лежеше и пъшкайки обясняваше, че крилото му колапсирало на кацането. Не, вихрушка било. Кви колапси, кви вихрушки толкова рано. Като напече в полето под Киджабе наистина се образуват вихрушки, но обикновено са предсказуеми и се образуват регулярно от едно и също място. В огромното поле в което кацнахме имаше разорана нива. Според мен Вайт или се ошашавил да не му пусне вихрушка и е направил рязък завой или въобще не е разбрал от къде духа вятъра, защото имаше една огромна диря от около 30 метра – явно просто е кацнал по вятъра с голяма скорост.
Айде обаждания до спешна помощ, 3 линейки, хеликоптер. Вайт е женен за богата индийка и естествено има скъпа застраховка, защото викаше по телефона: „Send me the chopper, I need morphine”. Според мен бе само охлузен и натъртен, докато пасажерът му бе поел основният удар отпред и все още бе в безсъзнание.
Някак си е грозно да викаш за себе си хеликоптер, а да оставиш пасажерът си да се дундурка по черните пътища с линейката. Оказа се, че има мозъчна травма и наранявания на врата. След месец го изписаха от болницата, но май има дългосрочни поражения. В последствие разбрах, че бил член на някаква популярна група планинари от Найроби и сега никой от тях не иска да лети с парапланер.
След тоя инцидент помислих, че Вайт ще подвие опашка и ще се скрие някъде. Уви. Наглостта не познава граници. Направи фирма за тандемни полети. Предложи ми работа. После на Камен. През лятото докара индийски и непалски пилоти. Направи Кибет тандемен пилот. Стана дилър на BGD. Поради липса на желаещи стана председател на Кенийската Асоциация по Парапланеризъм. От тази година вече води и групи…
Още в началото предупредих Айзък, че Вайт е като слон в стъкларски магазин. Накъдето се обърне, все нещо ще счупи, все проблеми ще създава.
Така и стана. Заради инцидента си задължи всички тандемни полети да са със скъпата хеликоптерна застраховка. Когато убиха Стив, който поддържаше старта на Киджабе, уж да подкрепи семейството му, но всъщност в опит да монополизира старта направи таксата за тандемни да е около 11 долара. Преди бе 4. Опитва се да задължава всички чуждестранни пилоти, които летят в Кения да стават членове на Кенийската асоциация. Непрекъснато спами whatsup групата с комерсиалните си постове, често след секунди си трие съобщенията.
А като го видиш един такъв усмихнат, симпатичен, дружелюбен.
Вече тръпки ме побиват като видя някой амбициозен като него. В летенето виждат само власт, пари, его. Никаква романтика. Лошото, че в Етиопия се появи един още по-амбициозен, но там циркът тепърва предстои.
………..
Преди половин година с Айзък обявихме проекта си
http://www.skynomad.club насочен към парапланеризъм и сафари туризъм в Кения. Като разбра, Вайт се разтрепера, скара се окончателно със съдружниците си в тандемната фирма Мауинго (
означава облак на суахили), напусна и сега се насочва в водене на групи (няма и един прелет през живота си) и най-вече продажба на екипировка (търговците в храма са навсякъде).
Междувременно, Мауинго остана с Кибет като единствен тандемен пилот. Стартове като Киджабе са по-безопасни и от Сопот заради облата си конична форма и обширни полета наоколо. Но по-сложни стартове и кацалки като Тала са все още предизвикателство за Кибет.
Преди около месец ходихме два дни там за тандеми, като спахме в Тала. На сутринта Кибет бе неприятно шумен, говореше на висок глас и не даваше думата на никой. На последният си полет се размаза на кацалката с пасажера. Пак като Вайт. Уж било колапс, уж вихрушка. Гледахме му видеото. Бе порив отстрани, който му зави крилото по вятъра, но според мен можеше да се противопостави, поне да кацне със страничен вятър.
Все пак не бе толкова сериозно. Пасажерът бе само натъртен. Кибет се размина със счупен глезен. Гипсираха го. Но след 2 седмици си махна гипса. Показваше ми как тича. Искаше да лети отново. Заради парите. Но от Мауинго решиха да го оставят в бокса известно време и да ползват мен и Киплагат за техните полети. Преди време Кибет бе дошъл пиян и надрусан на работа и тогава пак го бяха спрели от полети за известно време, да се вразуми. Обичаше да се прави на мъж. Да прави безразсъдни спирали и уинговери, да крещи заедно с пасажерите.
Сега е спрян от полети, няма пари, приятелката му бременна, Вайт му мъти главата с някакви оферти. Кибет пък ми саботира летенето на ученика с някаква тъпа паника за някакви облаци. Забелязал съм и у други пилоти, които не могат да летят по една или друга причина, да изпитват една завист, ревност спрямо този които лети, развива се и е свободен.
Не ме притеснява. Не им обръщам внимание. Продължавам си с моите неща.
Полезното на тандемния инцидент с Кибет бе, че ме накара да напиша статия за приземяванията с парапланер. Надявам се, че ще помогне на кенийските пилоти да се справят със сложната и доста термична кацалка в Тала. Тъй като не исках да се ограничавам само с Тала, написах статията да е универсално пособие за всички кацалки по света и в нея обобщавам дългогодишният си опит от прелети и приключения насам натам.
Когато говорих с Айзък за проваления полет на ученикът ми не исках да го укорявам, че бе послушал Големия Кибет и се бе казал на малкИя Кибет да не излита. Просто се опитах да му обясня педагогическия си подход.
Например, когато синът ми бе малък го карах да пресече пръв улицата, въпреки желанието му да ме държи за ръка. Исках да се огледа добре и сам да реши кога да пресече.
Когато бе по-голям на един преход в планината между х. Ехо и Клисура се забавиха с приятелчетата и загубиха пътеката. Върнах се да ги търся. Скрих се в храстите и дълго ги следих отстрани, докато вървяха в погрешната посока. После сами си осъзнаха грешката, върнаха се и намериха правилната пътека.
Когато обучавам ученици, към последните полети на учебния баир се правя на разсеян, че не ги наблюдавам и ги оставям да излитат и кацат сами. Искам да се научат да се доверяват на собствените си проверки и преценки, на екипировката. Да видят, че наистина работят, че летенето е безопасно, когато правиш правилните неща.
Изкуството на преподаването е изкуството на мълчанието. Подобно на музиката, където хубава мелодия е плод на умела, хармонична работа с тишината.
Подобен подход изисква огромен опит, самозахранващо се знание и почти дебилски нерви и търпение. Да гледаш как ученикът ще се размаже след 2 секунди, но да замълчиш по радиото за още една секунда с надеждата, че ще осъзнае грешката си и ще вземе правилното решение. Комфортът на инструктора не е полезен за ученика. Трябва и двамата да излязат от комфортната си зона, да усетят опасността, възможно най-близо и реалистично. Не просто звукът и анимацията, когато те убият в компютърна игра. Трябва да мирише на риск, на адреналин. Тогава се учиш истински. Тогава живееш.
Някои хора ме намразват заради този подход. Застрашавам им живота. Други сигурно си мислят, че съм се сдружил с дявола и се гавря с тях.
Не знам. Знанието изисква непрекъснато съмнение, проверка, готовност да разрушиш това, което преди малко си построил. И ловкост да откраднеш нещо по пътя.
За себе си усещам, че съм прав. Ето, да вземем за пример нещата, които пиша. Колкото повече пиша, толкова повече ми се извисява писането като акт на общуване, на споделяне на знания. Невероятно удоволствие е когато намериш правилните думи, нарисуваш изчистена илюстрация за да опишеш нещо сложно. В „Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ героят работеше писач на технически описания. Сам стигаше до красиви прозрения като „сглабянето на японски велосипед изисква спокойствие на духа“. Или пък „всеки разбира кога нещо е качествено, но пропада, когато трябва да го опише“.
Преди нас е имало невероятни търсачи на качество. Чисти. Кристално. Сега, ние сме последните, както казва Учителят. Сега младите не искат да четат. Обясняват ми колко по-лесно учат от филмчета в интернет. Как една картина струвала повече от хиляда думи. Колко яки били радио предаванията или подкастовете на еди кой си и разни други тинтири минтири.
Дали да се ъпгрейдна, да стана модерен и да почна да преподавам парапланеризъм с филмчета? Със сигурност ще имам повече зрители, отколкото читатели.
Не, не става. Не защото закостенявам с възрастта, а защото открих силата на словото. Защото преподаването на летенето трябва да е академично, двупосочно. Учител-ученик. Проба-грешка.
Шапка свалям на този, който е измислил Словото. В началото бе Словото. То ни отличава от животните и като че ли почваме да го губим. Словото е носител на качество. Картините и филмите не могат да го заменят. Те са пълни с разсейващи дъвки и пуканки. Словото носи Идеята в концентриран вид. То е много по-ефективно.
Опитайте се да си говорите с учениците, чрез филмчета. Ще се постараете известно време, ще им направите хубав филм, с който да им предадете някаква идея. Ще ги попитате какво мислят по въпроса, но ще трябва да ги изчакате няколко седмици или месеца за да направят своя филмов отговор.
Словото е демокрация. Свобода, братство, равенство. То е по-лесно достъпно за по-широк кръг хора. Не само тези, които могат да си купят по-яката 3D камера и телефон. То дава свобода, защото му стига едно сандъче с пясък или поне тетрадка с химикалка в джоба. Не случайно, на места в Етиопия децата все още просят за тетрадка и химикалка. Символ на сила и просперитет.
Сигурно съм луд. Фанатик. Хапе ли ме кучето? Зададох въпроса – ако твърде дълго храня прасетата с бисери, дали няма да почна да и аз да грухтя? Модерно, инфлуенсърски. Колко изкушаващо е да се принизиш? Да си опростиш живота. Удобно. Приятно. Да се забавляваш с фенове и фенки. Като във филма „Матрицата“, където предателят каза на агент Смит „знам че тази пържола не е истинска, но искам обратно в Матрицата да ме направите някой известен, актьор, музикант“.
Споко. Веднъж вкусил Слово, Качество, Знания, Свобода, Любов няма връщане назад. Борбата продължава. Веднъж издигнал високи морални норми и будна съвест, трудно можеш да спреш полета на Духа и трепета на Душата.
И накрая, както казва Учителят, остава само писането и бръсненето.
……..
И да завърша с деня с който започнах този разказ.
Останах буден през останалата част на нощта. В 5 Киплагат дойде. Взехме крилата и застанахме на пътя покрай камионния трафик. След почти два часа чакане хванахме маршрутка за 15-те километра до Мау Маю. От там, друга за Найроби. От Найроби ни взеха от Мауинго с буса, който бяха наели. В 12 бяхме на старта. На връщане ни чакат още 6 часа път или общо около 13 часа път за по три полета на пилот, малко под 60 долара всеки. Не ни плащат за видеата. Взеха ни пари за транспорта от Найроби до старта и обратно. Вода не се сетиха да купят.
Младежите от Мауинго компанията за тандемни полети са разглезени богаташки деца. Не ги интересуват проблемите на пилотите. Не помагат когато вятър насмотае крилата. Седят си на старта. Носят си маса със столове. Лафят си с пасажерите. Слушат музика. Понякога и някой джойнт. Правят се на възвисени пред клиентите. Говорят си за йога, природа, медитация. Ако някой пилот има проблем, с лекота ще го сменят за някой друг. Силно се интересуват от приходи, разходи, проценти, имидж.
Някак си несправедливо е когато парапланериски бизнес се движи от нелетящи. За съжаление все по-голяма част от клиентите са от същата порода, затова е трудно ние пилотите, особено old school като мен, да пробие в техните среди. В началото, когато стартирахме
http://www.skynomad.com, в интернет имаше огромна свобода и възможности. Сега вече всичко е канализирано, трябва не само да си платиш за да рекламираш в съответния канал, ами да си продадеш душата и да станеш част от него. Редовно да постваш татуси и статуси. Да си губиш времето с глупости, вместо да се занимаваш с истински неща, да се отдадеш изцяло на своята област. Ето така модерните технологии могат да намаляват качеството. Всички говорят колко са полезни за хората. Колко помагат. А сега пък и този изкуствен интелект. Оксиморон. Няма как хем да си изкуствен, хем да си интелект, защото интелектът, знанието е нещо живо. Както и словото. Величаенето на изкуствения интелект е някаква некрофилия или най-малкото примиренчество, отказ да продължим да се усъвършенстваме, израстваме, творим, опит да прикрием своята посредственост. Хубавото на изуствения интелект е че ще разобличи много от фалша и фетишите в съвременното общество. Щом някой дава луди пари за абстрактна картина, защо да не включим и компютъра в бизнеса. Има нелош генератор на случайности. Започва голямото надлъгване.
Но в природата няма лъжа и измама.
Ето например, кацалката на Тала. Захождам да кацам за втори полет. Киплагат нещо е объркал, защото виждам тандема му в храстите преди кацалката. Долу дърветата се къдрят. Усещам мощно качване. Явно се откъсва термика. Използвам я за да й дам време да изтече или поне зоната й на откъсване да отмине кацалката. Захождам. Пак ме вдига, но спокойно. Усещам че съм в опашката на термиката. Нежна игра със срива. Влизам ниско в поляната. Оставям крилото да ускори. Прибяга куче, децата се пръснаха, дървото от манго, ветропоказателя е спокоен… Издърпвам спирачките и кацаме леко като перце с дебелата пасажерка.
Изведнъж ме прониза силна болка, като ток. Подкосиха ми се краката. Залитнах. Недоумявах. Защо? Нали кацнахме меко. Опитах се да се изправя. Пак. Кучето. Атакува ме беззвучно в гръб. Ухапа ми и другия крак. Пак там. В сгъвката на коляното над прасеца, където минават вени, нерви, артерии и сухожилия. Сякаш бе ходило на курсове по анатомия и бойни изкуства. А уж, ако се учеше с гледане, кучето да е станало касапин. Не изглеждаше сериозно, но бе болезнено.
За първи път в живота ми ме хапе куче. Е, по-добре да те ухапе куче отколкото лъвът в парка в който кацнах или кобра в гъсталаците на Мутито, които изследвах предната седмица. И друг път на кацане са ме гонили овчарски кучета. Само че лаеха. Наистина излиза, че куче което лае не хапе. Това ме изненада в гръб, тихо като сериен убиец.
Все пак мисля, че не е виновно, защото в Африка е изключително рядко да видиш агресивни към хората кучета. На много места кучета и хората са все още другари срещу заплахите от дивата природа. Мисля, че кучето се е объркало от емоционалната реакция на децата при нашите тандемни приземявания, от виковете и вниманието им. Възприело ни е като заплаха, която идва с голямо крило от небето.
Куцук, куцук се качих на старта с един мотор. Разпънах си крилото. Нашите работодатели си купонясваха с доволните клиенти и музиката. Връчиха ми последния пасажер и айде кой откъдето. Те към купона, аз към небето.