Итиопя
На отиване към Кения имах цял ден престой в Адис, където съзерцавах една дълга улица от Йерер към Бутаджира. След дъждовете в Кения се чудех дали улицата ще ме чака. Дъждовете през сухият сезон в Кения бяха заради необичайно активният Индийски океан, чиито Цебета и конвекции захранваха континента с влага. Тъй като не вярвам температурата на водата да се е повишила съществено, то е по-вероятно нестабилността да е заради повечко северни ветрове, които да дестабилизират въздушната маса над океана. Или пък игра на струйни течения и вихри на ниско налягане.
Притеснявах се тази нестабилност да не засегне и Етиопия; заради облаците и дъждовете лани, изтеглих тура, който водех с две седмици по рано за първата половина на Февруари. Логиката ми сработи и макар, че пак имаше облаци се получи добро пътешествие на север. Сигурно помагаше и това, че когато нещо отива нагоре, друго отива надолу т.е. вертикалното развитие над Танзания и Кения стабилизираха съседните области като Етиопия. Другото характерно бе, че като помпи Цебета и вали, поне няма силни ветрове. Обикновено всяка зима в Кения имаме проблеми със силните СИ ветрове, но сега поне ги нямаше. Вертикалните развития работят като спирачка на вятъра, а влагата му усилва градиента. Това го гледам и в микромащаба на почти всяко Цебе в Беге - мине дъжда и дойде вятъра. Има ли дъжд, няма силен вятър. Когато има много силен вятър, не може да се получи силен дъжд.
Като почнахме тура в началото на февруари, платото над Адис бе преразвило, та прескочихме първите два три обичайни старта и директно към любимият Дежен, като не пропуснахме обичайният полет на залез до река Нил. По нататък пътешествието и летенето си бяха както обикновено качествени. По интересните моменти бяха като на едно кацане на Алекс - американецът от Лондон му откраднаха приборите със Spot-а. Момчето, което му бе задигнало спота направи грешката да натиска SOS бутона, бащата на Алекс се обади от Тексас да пита дали да праща хеликоптер, локализирахме мястото, намерихме един полицай с Калашник за респект да убеди момчето да върне приборите, той издаде в кой е вариото и така всичко се реши благополучно за всички.
Върха на пътешествието бе летенето в Лалибела. Още като подминаваме Гуна ми направи впечатление сухото време (обикновено 4000 метровата планина е захлупена в облаци) и казах на другите, че базата сигурно е 6К. На другия ден в Лалибела всички си подобрихме височинните рекорди и стигнахме почти 6000 м :
leonardo/flight/32876След 3 дена летене в Лалибела се прибрахме по обратният път, като за първи път успяхме да пресечем Нил от Дежен към Гохатсьон, въпреки лекия насрещен вятър и малката височина с която тръгнахме. Изпратихме се с пилотите от групата в Адис и с Ясен и Ицо се пренесохме в Сендафа - 20 км на изток, да сме близо до старта на който правим тандеми и да си спестим 4-5 часа на ден в трафика на Адис.
Всъщност, тандемната работа се оказа по-интересната част от етиопската история. Баира го открих преди около 3-4 години, част от малка планинска верига, 300 метра над полето, 3000 над морето. Силно термично с понякога силен ЮИ вятър. Толкова е термично, че след първите полети с Ицо си споделяхме - "като влезеш в термиката те е страх да излезеш, като се качиш в базата те е страх да слезеш". Само, че тандемната ни работа изисква кацане на старта, иначе има половин час ходене за всеки следващ полет, а дори и кацанията долу са трикови в термичните условия. Замислям се за нова класификация на условията, която да включва силата на термиките/вятъра и тяхното съотношение. Тука е 100% силно термично, а ветровете може да са силни или никакви (или част от термиката). Като излитам повече гледам за безопасен за излитане вятър, отколкото за добър за термика отпред, която да ми гарантира изваждане. Има дни, когато двата фактора се съчетават, но има дни, когато просто гледаш да оцелееш. Никога не съм виждал пестеливият на емоции Ицо да прегръща пасажерите с такава искрена радост след кацане. Почти всеки ден го завършваме с усещането за спечелена битка. Просто нямаме право на инциденти тук. 100% концентрация. Плюс снимките и видеата за които ни натиска Ясен. На кацането развих някакъв усет да напипвам зоната, където вятъра няма да е много силен за погасяване на крилото, няма да е крив или внезапно гръбен за бързи кацания. Предпочитам да не си поставям цел за кацането и дори се обърквам ако Ясен ми застане нейде да асистира на кацането с издърпването на управленията (трик от Кейптаун). Още в Сопот имахме проблеми със старите Бибети (на горната им повърхност отчетлетливо се броят надлъжните ребра, като на някоя кранта, Росинант) които не позволяваха прецизно изцеждане докрай при кацане, а понякога сриваха рязко и те изсипват като чувал с картофи. Предпочитам сам да си напипвам въздуха, да бягам рязко в страни или да кацам малко по-рано ако условията го изискват. Не мога да го опиша или преподавам. Нещо като интуиция.
Друга съществена разлика в подхода ни с Ясен, е че на старта той предпочита да държи крилото безкрайно дълго време, докато усети че вятъра носи и тогава да тръгне напред. Аз вдигам, усещам че носи достатъчно, ускорявам за да го дозаредя със скорост и сила и излитам. Имам достатъчно чувствителност, опит, интуиция и вероятно късмет да знам кога да спра овреме. Считам, че дългото чакане с крилото над главата във въртележката зад ръба е като да си на прицел, като лотария - уязвим си дълго с работещо крило за всякакви варианти на вятъра дето се сетят да минат през старта.
Въпреки разликите и индивидуални трески за дялане с Ясен се спогаждаме чудесно. Допълваме се, обогатяваме се в това приключение, учим се взаимно и вървим напред (Луи, дис ис да бегининг ъф ъ бютифул френдшип). Той се оказа един бел нигър, роден за Африка. Не говоря само за музиката, танца, жените, глада и жаждата за живот. Почвам да разбирам смисъла на groovy, funky, good vibes only. Тя и Етиопия не е остава по-назад. Кипежа на живота те зарежда, естествен антидепресант, постоянно се влюбваш - в спокойствието на птиците, в мощта на термиките, в грацията на телата, в борбата за живот, в красотата на хората и тяхното разнообразие. Даже в просякините...
Тандемната работа потръгна добре. Почнах да се чудя как догодина ще сколасам да задвижва едновременно Кения и Етиопия. Но везните все повече наклоняват към Етиопия. Да, Кения е по-уредена, по-богата, но това което няма е ентусиазма на Етиопия. И тя, като една бивша социалистическа държава, подтискана със столетия изолация се отваря за света. Но не се отваря свенливо като нежна пъпка пролетен цвят. Експлоадира за свобода (като България през 90-те, но без мутрите и тарикатите). Младите от Адис пощуряват за летене, екшън и събития. Не искам да изпусна тези времена. Нещо като първите романтични години на парапланеризма в България, Скайномад в началото, първите прелети, състезания, флирт, любов, приключения... Преди да дойде бизнеса, комплексарите, дилърите, вампирите, интригите, завистта, ревността...
На първият ми тандемен полет, момичето с което бях емоционално извика след излитането: "ще се оженя за теб, само не ме убивай".
Друг ден, едно момиче сподели, че се е решила да лети след автомобилна катастрофа, защото е разбрала колко крехък и мимолетен е живота и че трябва да се живее пълноценно.
Днес, едно момче с което летях ми напълни душата. Скочихме от ръба с гмуркане, че крилото нямаше налягане и изкрещя с цяло гърло:
T H I S IS LIFE!
......
Когато човек понавлезе в живота и в нещо в което се е посветил, почват да му се появяват много възможности, да го влекат много течения. Уж задълбаваш, уж се усамотяваш и ставаш по-тих, а се оказва че светиш и почват да те дърпат. Така с Ицо намазахме едно откривателство на нов старт от вулкана Зукуала с кратер и езеро на върха. Един пасажер пък ме покани следващата седмица да изследвам родния му край в Тигрия до границата с Еритрея и след пет минути приказки ми купи самолетен билет за Мекеле. Даже искаше направо да почна да правя тандеми там. Спомних си едно от най-големите ми професионални предизвикателства и наглости в летенето, когато отидох за Meet Director на пред световна купа в Румъния на място и страна, които никога не бях летял. Тука наглоста щеше да е още по-голяма да отида на напълно непознато, сухо, силно и скалисто място и да почна да бича тандеми. Хубаво е човек да се пуска по разни течения, да експериментира, но и да си знае силите и да си обуздава лакомията. Та обясних на момчето, че първо ще изследваме, ако става за тандем ще го возя, ако не ще летя соло, ще му напиша анализ на мястото, а тандемите ще почакат догодина.
С Ясен, често си напомняме, че тук нямаме право на грешки. Преди седмица, Антоан Жирар и Софи тръгнаха на тандемно пътешествие на север, излитайки от Сендафа до Адис. Още в началото се сблъскаха с разни трудности, тълпите, полиция, предупредителни изстрели във въздуха... един полицай бе заплашвал Антоан като заредил пистолета и го насочил към него. Добре, че имал снимка на телефона на онова разрешително от лани от министерството на туризма дето го ползваме за нашите турове. Проблема е че се движат през диви изолирани райони, където ги друсат паранои от новините за външния свят (пътувайте бе хора). Дано нямат повече проблеми до Лалибела. Все пак им завиждам и ако имах възможност също бих пробвал този маршрут, още повече че знам малко амхарик и успявам да се разбера с местните. Но за разлика от Антоан, аз нямам френска застраховка (даже никва), подходяща екипировка, спонсори, мощно посолство което да откликне в случай на инцидент. Просто нямам право на инцидент. Но така е по-сладко. По-истинско