Летенето днес е същото, както преди 15 години. Само екипировката е станала по-съвършенна и пилотите са натрупали доста повече опит. Затова и прелетите стават на по-големи скорости, но има неща, които не са се променили никак. Това e волята на пилота да си завърши задачата и борбеността.
Ето какво имам предвид.
Антон-Коцето спечели edno републиканско като последния ден ни направи демонстрация на воля и умение. Задачата бе 4 ъгълник, с финал до Сопот. Антон зависна на няколко стотин метра - доста преди финала. Трябваше му височина, за да долети. И тои въртя една мижава нула 20-25 минути, докато качването тръгна, тои набра, прелетя до финала и спечели титлата. Който лети на прелети ще разбере какво значи това. Аз много се повлиях от духа му - което си е жива стръв за победа. После летях често с Антон и май му хванах цаката
Друг състезателен ден - излитаме с Антон сравнително рано, защото се очаква навлизане на северозападен вятър. Набрахме над старта и се изнесохме към Иганово и Кърнаре. Задачата бе 3 ъгълник kато 2-рата точка бе кулата на Средна Гора. Успяхме да заснемем първата към Христо Даново - и там се усети навлизащия вятър. Планирахме на юг към Слатина и се лепнахме на билото там, което вече даваше склоново поддържане. Северозападния навлизаше.
Стъргахме каквото стъргахме двамата там, кои знае какво не набрахме, но с едно слабо балонче Антон се изнесе назад към втората точка. И аз го последвах - че нали сме на състезание и ми се иска да го ударя у земята. Балончето свърши - и минахме на чисто планиране - до кацането. Антон е доста по лек - и естествено спечели няколко стотин метра преднина. Обаче задачата не се зачете - много малко пилоти успяха да излетят.
Толкова много полети имаме из различните места на БГ - че то ако се опише всичкото интересно - цяла книга ще се получи. Преди да завърша - ще спомена за една по-специална техника на вадене от ниско - която ме е спасявала винаги. когато съм я прилагал. Hе знам дали парапланер ще може да се възползва, защото тя е малко рискована. И съм сигурен, че само опитни пилоти си позволяват такова летене.
От микрометеорологията съм научил, че термиката се катери по склона, като главата и е изнесена малко навън от склона. Едва след като достигне билото или върха - започва да се издига право нагоре и назад към високата част на планината. Затова когато падна ниско - летя покраи склона и търся движение на листата на храстите или дърветата. И като го намеря минавам близо до склона и завивам навън, където смятам, че е главата на тръгващия балон. Влизам във вдигането, което обикновено е много тясно, но само то можe да ме върне високо. Поглеждам назад към склона и когато знам, че имам вече достатъчно разстояние за 360 - сривам типса на крилото все още в слабото качване. делтата се самозавива назад, пропада към върхарите, но е във възходящото и спечелвам няколко метра. И това го повтарям докато понабера височина и мога да завъртам по-далече от склона.
Случва се да не премеря сриването и тогава изтръпвам, когато коремът ми почти опира върховете, докато излизам от срива на типса с развъртане към чистото. За следващата врътка вече знам накъде се е изнесъл балонът и го догонвам, за да се наглася в качването и продължа със същата техника. Докато се извадя до билото, оттам е вече по лесно, защото нямам преграда зад себе си и мога да въртя чисти 360 с различен крен, за да не изтърва сърцевината. Успея ли да се извадя така - винаги термиката след това ме награждава с добър набор на височина.
Това е само при планинско летене. В равнинното ваденето от ниско ми се вижда по-сложно.