mitko perkata написа:
Вече имаш статута на гуру Ники.
Благодаря за комплимента, но гуруту си има гуру и въобще тия етикети са безмислени, защото както в летенето, така и в живота, почваш да пропадаш ако си повярваш в повече. Макар и да казват истини, гурутата звучат приспивно сладко и някак си ни лишават от удоволствието да си извървим пътя сами.
....
Протестите в Оромо приключиха с няколко жертви. Министър председателя подаде оставка и на другият ден обявиха военно о положение. Целта на т.нар. state of emergency или martial law бе да спре протестите в Амхара, които последваха тези в Оромия (когато едни почват да се оплакват, други също се сещат да се включат, че да не останат с празни ръце).
За съжаление, конфликта излиза от разрешимите, чрез повече демокрация етнически мотиви и устойчиво добива характер на класова борба между тези които нямат и тези, които имат. При пътуванията ни ми направиха впечатление многото надупчени от хвърлени камъни билбордове с реклами насочени към средната класа и богатите. Другото обезпокоително нещо е че протестите са движени повече от студенти и младежи, които след дълго гледане на телевизия знаят какво искат и осъзнават че сегашната държава няма да им го даде. Лошо е че намалява умиротворяващата роля на възрастните. Тези, които имат са виновни пред тези, които нямат независимо дали са го постигнали с честен труд или с корупционни схеми с властимащите. Маргинализацията е повсевместна.
Страхът и агресията нарастват и това се усеща по реакцията на децата, които се събират при приземяванията ни. От предните кацания в Дегем помня, че бяха по-нахални, но сега ме изумиха с агресията си – не беше само обичайното замеряне с камъчета, ами ожесточено ме ритаха по краката, когато се качвах в колата. Щях да си тръгна с нещата, които имам а те щяха да останат със своето нямане. Изненадан и ядосан отвърнах на ритниците, а те се разбягаха като пилци. Щеше ми се дори да почна да стрелям по тях, ако имах оръжие. Ако се бях впуснал в преследване на някой от тях, то другите можеха с лекота да ме пребият с камъни. Има го в изобилие. И камъните и децата.
В такива ситуации, трябва да напипаш границата да поемаш малките поражения без да ги насърчаваш с пасивността си или правокираш с активността си. Понякога няма граница и нищо не зависи от теб ако са в ескалативно настроение. Единствено можеш да избягаш, като си дадеш малко преднина като им хвърлиш екипировката си. Ще я отворят, ще се скарат за плячката, а след 5 минути тези, които са с празни ръце може да те подгонят. Но по-вероятно е да те оставят намира, защото плячката не е обикновена. Тя прави хората да летят.
За щастие, при останалите приземявания децата се държаха с нормалното любопитство. Но се усеща порасналото им самочувствие. Подобно на Повелителят на Мухите.
…
Полета от Симеон планините беше достатъчен, за да забравя несгодите и да простя на всички. Не съм бил в много африкански държави, но мисля, че това е най-драматичния терен в Африка. 1-2 километра високи стени от север и пак толкова дълбоки долини на юг. Отвъд тях силно ерозирали хълмове, планини и ридове, прорязани с безброй урви, сухи поточета и реки. Едно кацане долу далеч от пътя означава да замръкнеш сред чукарите в компанията на хиени, змии и скорпиони. Ако попаднеш на свестни местни, то поне можеш да спиш в къщата или обора им и да ядеш и пиеш храната и водата им. На другият ден, ако си късметлия, можеш да се добереш до някакъв път и ако си супер късметлия, може дори да хванеш някакво превозно средство. Ако си мега късметлия, то може да те закарат до градче с хотел и мазни чаршафи с бълхи. Там, на вторият ден вероятно ще хванеш транспорт до цивилизанията. Освен ако автобусът не е препълнен или не пътува заради липсата на гориво и стачките от извънредното положение. Може би по-лесният вариант е да си избереш някоя мома от селото и да останеш там завинаги.
Ако объркаш вятъра, когато се приземяваш в триизмерният лабиринт от стръмни хълмове, прорязани от дълбоки каменисти реки и дерета, то можеш да си навехнеш карака и дори и по-лошо. Тогава романтичната парапланериска ваканция свършва и то не само за тебе, но и за останалите в групата. Търсене на сигнал, спасяване, болници, изпуснати самолети и прочие.
Всичко това не ще ни спре да търсим и летим нови хоризонти, но трябва да си признаем рисковете и да внимаваме с лакомията и фантазиите си.
…
Планините Симиен.
Отидохме в офиса на парка предният следобед за да подготвим документацията по летенето ни на другият ден. Оказа се че в разрешението ни за парапланеризъм от министерството на транспорта, умишлено или не са пропуснали да Simien mountains от списъка с места, на които сме заявили че ще летим. Отделно, паркът е пряко подчинен на агенция за защитени територии и разрешението за парапланеризъм, трябва да дойде от тях.
Казах им, че вече сме летяли тук преди 2 години и че бързаме утре да летим преди да усили вятъра. Обещаха, че ще питат началниците си, но се притеснявах, че може да изпуснем деня, поради дълги бюрократични процедури. Предупредих останалите, че можем да си останем с разходка в парка и да не летим. Искам да прокарам пътека за бъдещето на парапланеризма в това прекрасно място и не върви да правя пиратски изпълнения, като ползвам обичайната логика – по-добре е да кажеш „извинете“, отколкото „може ли“.
Приех ситуацията и попитах човека от парка да препоръча евтин хотел, където да преспим. Там работеха с долари, няма вода, а напрежението на тока не стига за да заработят зарядните. Това нямаше значение, защото покрай разговорите споменаха, че служителя от парка е “flexible man”.
Между временно се запознахме с двойка възрастни германци, които работеха за НПО промотиращо използването на камини за готвене в къщите на хората, вместо традиционния открит огън и свързаните с него ужасни инциденти с деца. След успешна мисия в Непал се опитват да приспособят инициативата към местните обичаи и храни. Традиционната етиопска инджера е с диаметър около 50 см и изисква голяма повърхност с равномерно нагряване. Аз също не пропуснах да дам акъл, като ги посъветвах да изкарат комина не отзад, в поветрената страна на къщата, а през стените дето се обтичат успоредно на преобладаващия вятър за максимално изсмукване на пушека навън. Края на комина е Т-образна тръба с разширяващи се сечения. Бернули демек.
На другата сутрин отидохме в офиса на парка и влязох при началника. За моя радостта каза, че можем да летим, но не от Simien lodge където исках да пробваме нов старт, а от предишното място до Лима Лимо терасата. Измърмори нещо от рода на това, че влизаме и плащаме като за пешеходци, докато извършваме допълнителна дейност. 50 долара веднага компенсираха тази несправедливост. По-малкият началник бе нает за еко експерт срещу 30 долара. Така с още двама с калашници за охрана се запътихме към старта.
Бяхме подранили, защото вместо хубавият СЗ вятър от предният път, бе безветрие с някакви остатъци от СИ. Приготвихме крилата и почистихме старта, който скоро ще отеснее, защото освен жиците на които се бе окачил Косьо предният път, вече има втори ред жици и готови стълбове за трети ред. Обещах на малкият началник да го возя с тандема следващият път, но ще трябва да търся друг старт.
Въпреки слабият вятър и ограничената площадка, излетяхме един след друг и се набрахме над старта в едни мазни четворки.
Хванахме точният момент за излитане, защото по-късно вятърът усилва и завърта от СЗ и въпреки че е по-удобен за излитане, хубавите качвания са вече зад старта и подминават ръба на платото. При предното летене с БГ групата, загубихме време с търсене на стартове и при вторият ми полет вече нямаше хубави качвания, а само вятър. Явно всеки старт си има оптимално време за излитане.
Старта е на 2500, платото отзад на 3000, а ние се набрахме на 4700. С 4300 пуснах на изток да приближа потенциалният старт до Симиен лодж, където първоначално планувахме да литнем, повъртим термики и кацнем в някой от ръкавите на сухата река отдолу. Ако насрещният вятър бе по-силен ни чакаше 10 км ходене по дъното на реката до пътя за Аксум. Ако се лети по на изток, пътя се отдалечава на север от планината и прибирането става по-сложно. При силен вятър е рисковано да се каца на ръба на платото, а при кацане в подножието няма качване нагоре, заради отвесните скали.
Продължителна -5 м/с и насрещен СИ вятър ме отказаха навреме, че да се върна обратно до старта, който още работеше добре. Засекохме се с Кийт и решихме да пуснем към Дебарк и платото. Другите, след разходка в района, послушно отидоха към кацалките на селото под старта, а 72 годишният сам продължи по пътя за Аксум и кацна там където пътя пресича реката.
Въпреки, че с Кийт тръгнахме ниско с намерението да си спестим черният път нагоре и кацнем до Дебарк, преди града намерихме неравномерно, но продължително качване. Още по на юг – там където свършва платото и почват огромните ерозии, се бе опънала облачна улица към Гондар (бях и хвърлил около от преди 2 години). Тръгнахме да я гоним, като сложното бе, че платото не е плато, а след 3000 м високият си С ръб, губи височина на Ю и след 10-15 км почват каньоните на големите ерозии с не много дълги ръкави от плато между тях.
По прогноза и предишни наблюдения, вятъра по ръба усилва с напредването на деня над 10 м/с и се явява падащ и турбулентен по неравната наклонена повърхност на платото. Според теорията (пак на тоя Бернули), разширяването на сечението поради снижението на терена, би трябвало да намали скоростта на вятъра далече зад ръба.
Поради военното положение и цензурата от министерството на пропагандата (има такова е Етиопия), извън Адис няма 3G и интернет и прогнозите ми бяха спомени от преди 2 дена от мъждукащият интернет в туристическият Лалибела. Така, че се притеснявах да не са дошли силни ветрове, които да ме издухат към големите ерозии на юг от платото. Такива ветрове щяха да са много турбулентни заради снижаващият хълмист терен, така че аварийните ми кацалки бяха някои от ръкавите издатъци на платото. Дълбоките и разширяващи се на юг долини между тях, трябва да оберат и концентрират низходящите и да направят по-поносим въздуха над ръкавите за безопасно приземяване.
За щастие, нямаше силен основен вятър и се потвърди теорията за отслабване на вятъра с увеличаване на сечението.
Допълнително, основите на долините тръгващи на юг пускаха регулярно термики и там се събираха с термиките и вятъра от север и от самата повърхност на платото.
Условията работеха като по учебник, въпреки че бе по-турбулентно заради низходящата компонента на потока. Това низходящи движение на вятъра, мисля че е благоприятно за образуване на вълни, защото често попадах в качване, завъртах срещу вятъра и качването ме изстрелваше нагоре с 4-5 м/с. Когато се опиташ да го завъртиш, го изпускаш, но пак като обърнеш срещу вятъра го намираш. Тези качвания бяха широки в перпендикулярно на вятъра направление и по-лесно се обработваха с осморки и крабинг и стремеж да не се отнасяш много по вятъра. Над определена височина, вече можеше да се превключи на набирания с пълни кръгове.
Така, лека полека напредвахме със ССИ вятър на запад, като гледахме да сме пред облачната улица, но да не напускаме кацаемата част на платото.
След около 60 км решихме да кацнем, защото платото почва да изтънява и почват неравномерните ръкави директно от северният ръб. От предни наблюдения и прогнози знаех, че в Гондар ще пробие силен СЗ вятър, който ще огъне конвергенцията на Ю и ще я издуха над сложни за кацане и прибиране терени. При повече наземна поддръжка и средства за оцеляване си струва да се завие и хване конвергенцията, която често съм наблюдавал стига до планината Гуна, подхранвана от бриза от езерото Тана. Ако се лети бързо, може да се хванеследващата конвергенция от Гуна към Гашена (там имам един 100 км полет над тесният живописен път).
На кацането дойдоха десетки селяни. Докато сгъвахме мина автобус, който спрях и се качихме, но селяните не искаха да ни пуснат. Дойдоха полицаи с калашници, а селяните им казаха как са видели да се разбива самолета ни преди да кацнем. Разрешението ни за парапланеризъм поуспокои обстановката и по-късно в полецейският участък, началника каза че е достатъчно и ни пусна да си ходим.
Предният ден, когато минавахме през този град на отиване към парка, видяхме демонстриращи войнствено подтичващи младежи със знамена. Имаше и армия и полиция, но нещата изглеждаха някак спокойно. Военното положение забранява събирания, стачки, отсъствия от работа или работа с понижена ефективност, но явно че тези демонстрации са форма на гражданско неподчинение. По-късно като свършихме с пътуването и малко преди да се прибера в БГ разбрах, че наистина на хората им е писнало и бойкотират военното положение – не ходят на работа, събират се, стачкуват. В понеделник (5 март) разбрахме че е почнала нова Оромо стачка (предната бе за освобождаване на политическите затворници) – явно също срещу военното положение. Пътищата към Адис бяха блокирани. Федерелни полицаи бяха застреляли Оромо полицай, който явно е бил на страната на протестиращите. Настава разделение между местните полицаи от една страна и армията и федералната полиция от друга. Във вторник преди да си тръгна разбрах, че в Амхара са блокирали единствения път за доставка на горива от Судан (този от Джибути нещо не работел) и убили войниците и танка, който се опитвал да пробие барикадата. Изтече запис от министъра на отбраната, който сега управлява страната, в който казва че ако 30-те милиона Оромо се надигнат никой не може да ги спре. В Адис е параноя и слухове, но някак си живота си върви. Явно столичани си мислят, че живота им е по-добър от този на провинциалистите и не се впрягат много да протестират. Но като свършат горивата и хранителни продукти и те ще се надигнат. Въобще гражданите са загубили респекта към държавата и тъй като почват да се появяват неизпълними искания за по-добър икономически живот, то ще се лее кръв. И най-доброто правителство не може да създаде работа и нормален живот на 102 милиона. Още един пример защо прекомерното гледане на телевизия не е добро за здравето. Не само защото показва лъскави неща към които да се стремиш, ами защото всеки ден ти набива в главата че си загубеняк. Дори и да имаш добра работа и заплата, живота ти автоматично е направен да изглежда понижен и обезценен сред този парад на суетата. Сега, след малко Африканска почивка, като се върнах в БГ изпитах още по-голяма погнуса от това, което се лее по медиите. А в Сопот живея без телевизия, вестници и радио и уж се информирам само от подбрани сайтове от интернет.
……………..
Впечатляващи моменти
В Дежен вървяхме по оживената главна улица, когато срещнахме труп носен от двама жилави мъже на импровизирана дървена носилка. Вятърът бе отвил част от завивката на лицето му, но носачите продължаваха да подтичват за да съкратят времето под тежкият товар.
...
На връщане към хотела в центъра на Адис, фаровете на завиващото такси бавно облизаха една стена от край до край. На нея бяха наредени около 15 момичета на една ръка разстояние една от друга. „Street girls” каза шофьора с кратка усмивка.
…
Кацането до някое село не е непременно лошо. Кацането по-далеч филтрира публиката и затова в Дегем имахме разочаровани момчетии, които тичаха 2-3 километра за да стигнат до нас. Когато кацнах и пореях до къщите на едно село преди Чанчо, се събра тълпа от малки и големи мъже, жени и деца. Докато възрастните ме разпитваха за да преценят дали съм полза или опасност, едно малко момиче ме хвана за ръката и така вървяхме заедно към пътя. После друго дете ме хвана за другата ръка. Интуитивното доверие на децата мигновено стопи леда и подозрението. Това село бе спечелено за парапланеризма!
...................
За да се разбере летенето, трябва да се мине през разбиране на себе си. Позволявам си да описвам всички тия социо антропологични впечатления, защото нещата свързани, като част от едно общо цяло. Можеш ли да се радваш и рееш в небесата, като знаеш че долу на земята има смърт и страдание? Имаш ли право да си щастлив, когато другите са нещастни?
Когато си силен е лесно да бъдеш сам. Да си живееш живота даден ти от друг. Пази си плячката и си пести силите.
В мисленето и в езика ни има объркване на понятията човек и животно. Казваме на Ясен „животно“/“beast”, когато прави рекорд или изпреварва другите на състезание. Същите му постижения понякога наричаме „нечовешки“, а него го определяме като „машина“. И тъй като искам да знам от къде черпи своята сила, то вариантите са че:
- Има непритъпена от еволюцията животинска сила и качества (например на хищник)
- Обратното – свръх еволюирал е и има човешки качества, които ние още не сме достигнали
- Ясен е киборг т.е. фантастичен хибрид между човек или машина (или най-малкото приборите за летене)
Но да се върнем между приликите и разликите между човека и животното.
Като видим малко коте или куче казваме „животинка“. В смисъл че и то е като нас. И то душа носи (даже има книга „Душата на животните“).
Когато видим някой да проявява особена жестокост към животните, то му заклеймяваме поведението като „нечовешко“ или „антихуманно“. Но тъй като при животните няма жестокост (трябва просто да те изям или таковам за да продължа да съществувам), тогава жестокият към животните не може да бъде наречен животно. Той не е животно, но се държи „нечовешки“ т.е. не е и човек. Тогава какво е? Може би човек е само идея измислена от човек?
Години наред се мъча да формулирам разликата между Етиопия и Кения. Едните ги асоцирам с човешкият свят, а другите с животинският:
- Етиопците са дълбоко религиозни, имат царе, държава и писменост от хиляди години. Систематично са избили дивите си животни. Терасирали са земята си
- Кенийците имат държава и писменост от 50 години; традицията на масаите повелява да не се закачат дивите животни; скотовъдците се трепят за територии, вода или паша; сексът не е нещо свято в рамките на брака; в Кения има драстично по-малко душевно болни хора, отколкото в Етиопия; некролозите по вестниците в Кения са основно на тема за добре живян живот, докато в БГ има непримиримост към края, съжаление че е можело да се вземе още от живота.
И въпреки всичко, в живота, отношенията и бизнеса няма явна причина да кажем че човека е по-добър от животното. Дори напротив, кенийците имат много по-добро отношение към природата и околната среда в която живеят. Докато етиопците сякаш са злоупотребили с предимствата и силата на човека. С ум, дух и вяра са си изсекли горите, размножили са се и се разселили дори и там, където не става. Милионите умрели от глад през 70-те и 90-те показват, че са излезли от баланса с природата, че човешкото хищничество е унищожило буферите срещу естествените климатични промени. Че кат почна не моа съ спра – е човешко, а не животинско изказване.
В Гондар видяхме традиционните им танци с характерните движения с рамената. В сравнение с хармоничните грациозни импровизации в Кения, тук в танца има агресия, която дори може да нарани танцуващият. Едно животно не може да нарани себе си. Само хората могат умишлено да причиняват болка и да понасят болка.
Когато видя някой да се отнася жестоко към животните, неволно си казвам, че той има по-малко право да живее от тях. Лицемерната идеология на хуманизма и демокрацията са просто оправдание за подтисничеството на едни същества спрямо други. Краха на социализма не е заради някакви икономически войни или световни конспирации, а защото прекалено много е разчитал на възвишеното в човека и като не го е намерил се е отдал на лъжа и репресии. Затова доброволно избрахме робството на парите и шарената какафония, в която всеки се опитва да продаде какво ли не.
Хубавото е че сме свободни да пътуваме, летим и мислим. Дано успеем да се опазим от вампирите, ловците на роби и търговците на смърт. Малко сме и живеем в изобилие. Имаме възможност да се качим на следващото еволюционно стъпало. Да станем по-добри човеци и да обичаме животното в себе си.
………………..
В Кения и Етиопия си направих един мисловен експеримент и го сравних с досегашните си представи. Опитах си да си представям мъжете и жените, които виждам в обратните им роли. Например как биха подхождали брада и копие на тази жена или как би изглеждал с пола и дете на гърба този мъж. Мисля, че размиването между половете е започнало още от животинският свят (мутациите са един от двигателите на еволюцията, после селектиращият механизъм избира дали алфа или бета мъжкарите ще дадат поколение). Струва ми се че традиционното селско патриархално общество има някаква форма на селекция и разграничение между мъжкото и женското (докато в Кения на повече физиономии им подхожда еднакво мъжко или женско тяло, то в Етиопия е по-трудно да си представим дадено женско лице в мъжко тяло или обратното). А модерните ни общества, като че ли има липса на селектиращ механизъм и отново има размиване между половете. Възможно е тези ми наблюдения да са чисто субективни защото трудно разграничавам индивидите от далечни раси (например китайците ми изглеждат еднакви). Но все пак е интересно да се знае нещо по въпроса. До колко съм човек или животно? Мъж или жена?
Живота, както летенето е много приятен и плодотворен, когато познаваме себе си; силните и слабите си страни. Някои неща можем да променим. Други не. Излишното насилие поражда деформации, както прекомерното натискане на спийда причинява колапси.
И може би тук е мястото за психичната нагласа, когато обяснявам на учениците как да въртят термики. Трябва да са едновременно агресивни като питбул и чувствителни като пеперуда. Ето я термиката! Захапи и не пускай. Рррр! Ако почне да изчезва, то се превърни в пеперуда. Всеки полъх, всяко трепване говори. Ето я пак! Дръж!
Не оставяйте упражненията по агресия да притъпят чувствителността, а прекомерната чувствителност да ви заплесне в съзерцание и неспособност за действие. Живота и летенето са баланс от едното и другото. Плюс култура на почивка и пости, за да сте гладни за още и още.
....
Снимки Кения:
gallery/thumbnails.php?album=235Етиопия:
gallery/thumbnails.php?album=236