Everything is natural.
Because this is Africa!
Това ми каза един ухилен минувач, след като се връщах от сутрешната си закуска с два фреша (авокадо, манго, банан, папая=15 бира=1.2 лева).
Помислих си, какво му е natural на тия пластмасови боклуци навсякъде, но явно трябва да погледна по общата картина. А тя най-добре се вижда от високо. Например от 5400. Но нека да карам наред.
Същия ден направих тандем с едно мексиканче и тъй като баща му бе на разположение с джипката и тъй като нямах други ангажименти, реших да опитам прелет. Та отидохме до Сендафа. Старта се казва Руфа, до нега е нивата Кафа, а наблизо е селището Годо. Вече бях летял тук два пъти, като втория направих 4 тандема с кацане на старта. Този път условията бяха още по-добри, защото термиката пред старта ни изкачи директно на 4500. Тръгнах да следвам билото на запад, а като свърши завих на север да търся термика по склоновете на голямата планина СИ от Адис. За съжаление не намерихме нищо, та кацнахме до една клиника, където два ветрогенератора се въртяха във всякакви посоки. Даже като кацах гледаха един към друг.
Естествено дойдоха зяпачите. Нямаше обхват. Един от клиниката ме качи на мотора си да ме закара до място с обхват, но се появи препълнения селски автобус. Билетаджията слезе, погледна колко са сплескани гумите и ни качи.
После стигнахме обхват, слезохме, платихме и се прибрахме обратно с колата на бащата в Адис.
Междувременно Руфус се похвали че летял в събота от Кела, но не успял да се задържи, а в същия ден не летял от Бутаджира, защото нямало достатъчно вятър.
Та реших да не ходим до Кела/Бутаджира с учениците, а да опитаме обещаващия старт на Руфа.
Първо исках да литнем от Ентото, а като ги събера да продължим към Руфа. За съжаление се оказа че няма много останало гориво. Дадох им пари, но се оказа че има някакъв недостиг и се замотахме със зареждането, та отписах Ентото и се отправихме директно към Сендафа. Стигнахме по черен път до подножието и после за 1 час се качихме до старта.
Инструктирах учениците и пуснах първо Мулугета да излети. Водих го докато му покажа границите на зоната за реене. Изглеждаше спокойно с хубава поддръжка отпред. На един от тигелите за реене почна да тъне и му казах ако тъне да ходи към кацалката. Маконен му преведе и се захванах да го подготвям за излитане. 5-10 секунди след като последно откъснах очи от Мулугета, местните за развикаха и затичаха към каменистия връх наблизо. Предположих че има проблем и също се затичах. Като се качих на връхчето видях Мулугета паднал между камънаците с размери на бюро. Опита се да стане, но се превиваше от болка и му казах да лежи. Беше се ударил в хълбока в дясно, защото имаше лека повърхностна рана към плаващите ребра. Болеше го и ръката, а китката се подуваше, но най-вече се притеснявахме да няма вътрешен кръвоизлив. През главата ми минаваха мисли, че може да ми умре в ръцете. После разправии, полиция, съд, затвор. Дали да не си сменя билета и да отлитам по-скоро за България. Но това за после. Сега трябва да се действа. Обадих се на туристическата фирма и им казах да пратят джипка възможно най-бързо. Добре, че по изключение си бях взел ножа, та си нарязах любимата skynomad фланелка с пара-днк дизайна и обездвижих ръката на Мулугета, защото предстоеше тежко транспортиране. После го сложихме в една от сбруите и почнахме да го носим едва едва между големите камъни. Щом стигнахме полето стана по-лесно, но Маконен рухна физически – явно тренировки във фитнес залата работа не вършат. Та продължих с един младеж. Едно от децата подпираше главата, а друго носеше краката. После се присъедниха двама мъже, като намерихме една вила да проврем между карабинерите, стана още по-лесно.
Стигнахме до пътя, а аз отидох напред да пресрещна колата. Благодарение на GPS-а успях да дам доста точни инструкции къде да завият, колко километра да карат и после пак да завият. А над платото се бяха опънали вечните кумулусови полета. След около 20 минути колата дойде и го натоварихме. Поисках да ни пресрещне някъде линейка, щото поне могат да вливат физиологичен разтвор ако има вътрешен кръвоизлив. Оказа се ще двете линейки на болницата били заети, та към 5 си го закарахме сами.
Корейската болница е най-добрата в Адис. Ренген, утразвук, пак ренген. За щастие Мулугета нямаше вътрешни кръвоизливи. Може би късмет. Може би добре тренираното му тяло (черен колан по карате) бе устояло на удара близо до черния дроб и далака. Имаше счупване на две костички от китката, без разместване. Та всички си отдъхнахме.
И нещата си дойдоха на мястото (Everything is natural. Because this is Africa!).
Другия ученик се отказа от парапланеризма и аз се оказах свободен за една седмица.
Та днес Маконен ме закара до същия старта. Качих се за 45 минути. Излетях към 12 и веднага хванах хубаво качване, но ми трябваше повечко височина за да пусна на прелет. Помотах се на изток. Затънах и много ниско в подножието на старта хванах добра термика, която ме изкара до около 4700. Имаше някакво пробиване на инверсия защото качването по едно време се разми, но като видях някаква хартия над мен си викам, не може хартията да ме надлети и така намерих отместването. Реших да не правя предната грешка, а да цепя направо, като по пътя се опитвах да ползвам малки конвергентни линийки за подобряване на глайда. Източната част на разлятата планина бе леко засенчена от кумулуси и цируси. Притеснявах се да не бъда наказан със силно низходящо зашото бях от поветрената страна на голям облак, но от юг идваха хубави термики и усех как планината се помпа. Етиопия не е рекордьорска, защото терена прави мощни локални циркулации, но като ги разбереш се чувстваш щастлив и се носиш на гребена на вълната. Преди върха на планината влязох в силно качване и към 5300 стигнах базата. Изкуших се да се навия в облака, който имаше 500-1000 м вертикално развитие и да си подобря височинния рекорд, но беше бая студено. Сбруята ми не бе удобна. Преди, 1000 метра над мен бе минал самолет. Та пуснах на изток, като по правата пак си подобрих рекорда със 100 метра. Отдъхнах си като прекосих обширната разлята планина, защото ако кацнех долу нямаше да мога да се прибера по светло и трябваше да спя на някое дърво, високо от хиените.
Отпред две мощни улици на 2500 над терена. Отново съм в храма.
Без притеснение прекосих платото, но се отказах от улиците, защото ми бяха далече от пътищата за прибиране. По едно време затънах и се пуснах по вятъра с 60 км/ч още по далеч от пътищата и цивилизацията, но вятъра водеше към друга разлята планина и на аналогично място, като предната ме закара в 3, 4, 5 м/с качване. Разни орли и лешояди помагаха.
Отново бях в джаза, но вятъра хранеше улиците на север, а пътя бе доста по на юг. Много се изкушавах от улиците, но без кола отдолу, щеше да е рисковано да замръкна някъде, а и утре бях обещал да покажа на Кифле старта на Ентото.
Та обърнах срещу вятъра и бавно бавно сигнах пътя за Амбо. Там ме влезох в една петица, разходих се до Холета и се върнах назад да кацна до пътя, зад едни дървета, че да имам минимум зрители.
После, както вика Ники Велев, се оказа че съм кацнал в обхвата на градския транспорт и за 1 лев се прибрах в хотела.
Някъде около 50 км, 3 часа и половина, 5400, около 5.5 м/с max средно качване.
А, забравих да кажа че около 30 минути преди да кацна и около 20 след това имах доза хипоксията. За разлика от предния път в Лалибела, този път мисленето ми не бе притъпено, но зрението ми бе отново леко замътено (все едно, че зоната на периферното зрение се разширява и отпред).
Отново се сещам за песента Heavens gonna burn your eyes :
https://www.youtube.com/watch?v=cq0m6MM1I8Y....
Преди малко получих писмо от Амр . Не може да си скатае запасния. Пошегувах се да го скатаем заедно в самолета като пътуваме наобратно. Представете си ужаса на пътниците, гледайки капитана на самолета да скатава запасен парашут