Какво да ви кажа за този прелет?
Ще го запомня като най-емоционалния ми в личен план. Започна трудно.
Смениха се толкова неща. Настроенията ми, умора, глад, отчаяние, надежда,
радост, вдъхновение, скорост, екстаз и накрая смирение и благодарност.
Дори не погледнах кога минах 300. Мислех си за много неща, но не и за това число.
То остана някъде назад. Но да не почвам отзад, напред.
Рано сутринта Каро ни подбра от Шумен с Теди и Тошко Манфредски и се събрахме в Добрич
с Мена, Юли, Ади и Франгата. Батмана и половинката му тръгнаха напред
по пътя към Кардам, а ние зад тях да търсим подходяща нива за дърпане.
Стигнахме и подминахме Генерал Тошево, когато Ади ми съобщи по телефона,
че се отказват от лебедката и са тръгнали към Рогачево.
Малко ми стана криво, но какво да се направи. Така са решили.
Намерихме дълга нива, ожъната и удобна за дърпане, но в последствие се оказа,
че вятърът е леко страничен от дясно и дърветата правят ротор.
Освен това беше синьо над нас, а пред нас и зад нас имаше кумулуси.
Въпреки това нямаше време за губене да търсим друго място и решихме да опитаме.
Мена стартира пръв, като най-добър пилот от групата и с най-големи шансове за рекорд.
Закачи се и изчака да дойдат първите кумулуси пред нас. Последва нервен старт,
заради вихрите и силния вятър. Отцепи се директно в термиката, набра се и влезе в облака.
Аз бях втори. Другите като видяха старта, решиха да видят и аз как ще излетя.
При мен беше малко по-добре, но като цяло нивата не бе безопасна за условията този ден.
Най-смешното беше, че като ме дръпнаха и излязох над дърветата, видях,
че зад левия пояс върви жп-лния и насреща идваше влак. Вятърът ме избута точно над
линията на 20 метра височина и аз ориентиран срещу вятъра, зависнах там.
Машинистът полудя. Наду свирката, удари спирачки. Реши, че кацам на линията и ще ме бастиса.
Надали е виждал въжето и кой знае какво си е помислил, като ме е гледал как се издигам
пред него. Наду ми главата с тия тромби. Вдигнах 700 и се отцепих. Кумулусите на Мена
бяха изтекли по вятъра и беше синьо. Преместих се към най-близкия кумулус,
макар и доста страничен. Извадих се на няколко стъпала и докато пътувах към следващия облак
се заех да търся Мена по станцията. Проблема бе, че имаше потенциални условия на ЮЗ и на ЗСЗ.
Тези северно бяха в пъти по-добри. После обаче щеше е да е трудно да се слиза на юг, защото
вятъра го даваха да става ИЮИ, а в Румъния не ми се ходеше. Освен това северно приземния
вятър трябваше да е по-силен и това щеше да влоши още нещата. Весо не ми отговаряше
и реших да избера ЮЗ маршрут.
В началото беше много добре. Всеки кумулус работеше. Вятърът не беше чак толкова силен.
Към 29 до 30 км в час ИСИ. Лошото беше, че в далечината облаците изчезваха,
а не се появяваха нови. На север небето стоеше все така добре.
Скоро навлязох в синьото. Долу стана видимо по-силно. Зелените ниви индикираха вятър поне 35.
Стана много турбулентно. По моята скала от 1 до 10 около 9. Термиките спряха.
Само балони тип прашни дяволи. Засукани, силни. Като те удари имаш чувството, че влизаш в
осмица.
Завъртиш и след половин витка те изплюва. Как ли не пробвах. На спирали,
влизане във въртене след унгоувър, плоско широко, тясно обрано. Нищо.
Турбуленции сред изтрели. Чувствах се като патка, която я обстрелват отдолу.
В тоя момент осъзнах две неща. Първото беше, че съм си забравил храната, а ядох в 6,30.
Второто - че ако падна под 1000, играта ще приключи.
Изградих си система да се отвявам с тези изтрели и да ги намирам по съседтсво.
Лошото бе, че прелетната ми скорост беше трагична - 32 км в час. При вятър 31.
Вярно, че съм един от най-бавните пилоти в България, ама чак пък с качество на найлонова
торбичка. Това ми дойде отрезвително и започнах да мисля, как да променя ситуацията.
Решение така и не намерих и в тоя момент ме обля отчаянието.
После се появи и сестричаката му - гладът. Многото енергия която влагах, да държа
Енцото над главата си цяло, изчерпа запасите ми и коремът напомни за себе си.
След щателно претърсване на всичи възможни джобове на сбруята, намерих трохи от ядки (2-3 щипки),
които реших да запазя за обяд. Наблегнах на водата.
Вятърът усили още при земята, а във височина остана 32-33 км в час. Намирах по-дълги балони
в заветните места зад големи гори, села и падини в терена. Започнаха да се появяват и първите
мъгели, макар и извън моя обсег. По линията Невша-Разград имаше кумулуси, дори къси улици.
Те бяха недостижими за мен.На север почна да се скапва. Вятърът стана източен.
Над Вовода достигнах първия мъгел и виждах втори пред мен. Тогава се появи надеждата.
Казах си "Явно хубавото предстои". Обещах си ако стигна кумулус и направя база, ще обядвам.
Така и стана. Третия мъгел порастна до малко кумулсче със сочна база. Завъртях хубава четворка,
намърдах се на сянка, свалих ръкавицата и бръкнах в джоба за обяда. Три щипки остатъци от ядки.
Имаше и една стафида. Тогава ме завладя радостта. Коремът спря да къркори, а погледът ми се
избистри. Имаше кумулуси напред. Ура!
Последва класическо летене тип зиг-заг в преследване на млади кумулуси с бърз цикъл.
Лесно грешах и мощно ме наказваха със зверски низходящи. Към 1 и нещо нещата се влошиха,
но половин час по-късно небето избухна. И то около мен. Обградиха ме кумулуси, които се движеха
заедно с мен. Това ме вдъхнови. Спрях да използвам първа степенка и преминха направо на втора
и пълен спид в низходящите. Скоростта ми се вдигна значително, но постоянно стигах края
на условията около мен и следваше синя дупка, която трябваше да заобикалям или южно или северно.
Това ме забавяше значително, но пред мен започнаха да се оформят улици. Пак шахматно
разположени, но достижими.
След Бяла достигнах най-сочната от тях. Последва дълго возене на пълен спид под базата.
Скоростта ми рядко падаше под 90. Пропадане 0,3. Чувствах се като безмоторник.
Височина 2600. Тогава ме завладя екстаза. Сладко чувство, казвам ви.
Лошото му е, че рядко трае дълго. Улицата под която вървях бързо мина в разпад и преминах
в режим тухлаж.
Направих грешка и продължих да летя бързо, макар силните условия да останаха близо до базата.
Все по-трудно намирах силни термики и реших да се извадя отново до 2600
с цената на повече време. Трудно се получаваше. Рядко намирах по-силни термики от +2,
които отслабваха 400 метра под базата. Напусках, после следваща и така почти час.
Условията се влошиха драстично. Работеха само мъгелите до разпадащите се кумулуси
и то ЮИ от поредната синя дупка, която се налагаше да пресичам.
Наградата за тези ми усилия бе мазна тройка под мъгел, който стана свеж кумулус.
Проверих и под базата на големия му сочен брат, който пусна само низходящи.
Нищо. Гледката на загадъчния Плевен, обгърнат от шарени сенки, южно от мен ме накара да
се замисля, че всъщност цифрата 300 в България вече е история.
Обвзе ме чувство на смирение и лекота. Сякаш 2 торби цимент се откачиха от сбруята ми.
Толкова напъни, толкова пот. Шеги и закачки от приятели пилоти. Най после.
Електронния ограничител не сработи. Пуснах управленията, ръце надолу
и се загледах в залязващото слънце. Лекота.
Облаците се раздиплиха. Часът беше 6 и нещо, над Кнежа на 2500 и 320 от старта
осъзнах, че аз всъщност имам шанс да подобря рекорда на Ясен. Трябваше само
да се задържа още час във въздуха. Трудно, но не и невъзможно. Поне в това бях силен.
В летенето на слаби условия.
Известно време следях и небето и терена, но скоро установих, че нови облаци не се появяваха,
а старите не работеха. Нямаше мъгели, нищо. Започнах зигзази по дупките на терена и заветните
места. Така си скапвах дистанцията, но знаех, че без да рискувам за последна термика,
няма да успея. И тъкмо почнах да се самообвинявам, защо не си пуснах директно по вятъра и
вариото запищя. Слабо, но отсърце. Часът стана 7 без нещо. 1500 над Борован и 350 км от старта.
В този момент осъзнах, че подобрих рекорда. Последва дълъг глайд и за финал вечерна термика.
Перфектната +0,3. Центрирах и въртях.
Обвзе ме чувство на благодарност към създателя за този късен летен подарък.
Точно в ден, в който не очаквах, че ще стане. Който реших да проверя, защото
имаше 10-ина процента шанс за успех. Ден в който преминах през почти всички фази
от пълно отчаяние до пълен екстаз. Ден, който ще помня дълго, заради насълзените си
зад визьора очи. Пожелавам го на всеки. Чувството е невероятно.
А, за финала щях да забравя. Тъкмо в главата ми нахлуха мисли,
започващи с 4 и завършващи с 2 нули и ...
елктронния ограничител щракна ... този път на 400.
Шефът ни има чувство за хумор, не мислите ли?
Постът ми стана прекалено дълъг и ако някой го е прочел до края, смятам,
че има нужното търпение, за да подобри всеки рекорд, включително и моя.
Извинявам се на Мена и на Ясен за пречинените неудобства, но не беше нарочно.
Специални благодарности на Батман и жена му, без които всичко това нямаше да се случи.
Благодаря ви приятели и летете!